Ами да, винаги така казвам, има го написано и черно на бяло в някоя от рубриките тук, май в "За мен". Като обичам, ето сега мога да се напътувам: вместо да си седя на д-то вкъщи, да си правя коледни сладкиши, да си опаковам подаръците на спокойствие, на 19 декември аз тепърва тръгвам и то служебно за Женева.
Добре че са сериозни католици хората и на 23 спускат кепенците! (Иначе можех още да си седя в архива на ООН и да гледам поредната касета). Вместо това сега перспективата е: пристигане на 19, на 20, 21 и 22 работа, на 23 обратен полет в 5 сутринта Женева - Будапеща с прекачване в Цюрих, а там, (ако не изпусна цюрихския самолет и най-вече и багажа ми също пристигне с мен), Жоро и Дади ме чакат на нисък старт и потегляме с кола за България. По предварителни прогнози, ще пристигнем в София на Бъдни вечер, часове преди шейната на Дядо Коледа.
Но дотогава има време, засега летя с вечерния полет за Женева и гледам през прозореца. Противно на очакванията ми, че няма да има нищо за гледане в тъмницата, не отлепям лице: Европа е като една голяма коледна елха, почти не минавам през тъмни пространства...
На летището просто натискам копчето на един автомат и си взимам билет. На него пише "Тout Genève" и в продължение на 80 минути мога да пътувам безплатно с всички превозни средства на Женева. Качвам се на влака, който естествено минава през летището на път за Франция и след 10 минутно пътуване спира в Женева. В хотела също ми дават безплатна карта за градския транспорт, на моето име, за периода на пребиваването ми...Това много ме въодушевява, ега ти хората, как са го измислили! Споделям по Skype това с Жоро, според него няма нищо чак толкова странно, хотелите са скъпи, така че, както казват унгарците "belefér", т.е. хмм... не знам как да го преведа, я най-добре вижте в един речник...
Аз все пак съм въодушевена: обичам да мисля, че хората са добри и се грижат за останалите. Градския транспорт включва и корабчета, с които прекосяваш Женева от единия бряг на езерото Леман до другия и които и аз ще използвам в следващите дни, макар и разстоянието да е за пеша, просто заради feeling-а.
В Женева съм била вече два пъти, но само за по няколко часа и то през лятото. Но Женева е малък град и скоро разпознавам вече няколко улици, което веднага създава в мен чувството, че едва ли не съм оттук и не съм за малко. Обичам, когато вече не съм съвсем турист. В Лондон веднъж преди много години попаднахме в детското отделение на болницата "St. Mary", Дади имаше необяснимо висока температура. След пет дни, като ни изписаха, вече се чувствах кореняк лондончанка. Не казвам, че човек трябва да лежи обезателно по болници, за да се отърве от неприятната категория "турист", но при всички случаи обичам, когато не лъха от километър, че в раницата ми има фотоапарат, който всеки момент ще извадя, за да снимам баналности. В Будапеща над къщата ни е крепостта, има един паметник на конник (срам, но не знам кого изобразява) и колкото пъти мина оттам (а това става почти ежедневно), тя е заобиколена от шумна група туристи, двама - трима винаги се катерят по статуята, хващат коня за топките и се ухилват срещу обектива. Отминавам ги, а от цялото ми същество лъха презрение: що за идиоти! А дали пък не им завиждам малко, че могат така простодушно да се смеят на глупости?!
Както вече споменах, Женева е малък град, но никак не е провинциален, напротив. По улиците му се движат представители на всички човешки раси във всички тоналности и техните нюанси. Тук е седалището на 22 международни организации: На Червен Кръст, на ООН (моите работодатели в случая), на World Health Organization (WHO) и т.н. Заедно с градове като Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонг Конг спада в категорията "ville mondiale" (global city), а наред с Цюрих е метропола с най-добър стандарт на живот в света, преди Ванкувър и Виена.
След такива шеметни статистики вървя по коледно украсените му вечерни улици и се опитвам да ги "усетя" (статистиките). Вместо това усещам една напълно човешка степен на "нормалност": улиците са чисти, витрините украсени, хората елегантни и спокойни. Вероятно този синдром идва от соц. back ground-a на детството ми, когато си представях Запада като нещо изключително и недостижимо, някакъв свръхсвят, нещо като този от приказките. И всеки път не преставам да се учудвам, че всъщност няма нищо свръх, поне според моята трактовка и ценностна система.
Когато след завършване на Френската гимназия най-после отидох в Париж с половингодишна стипендия, усетих голямо разочарование: Париж, за който толкова бях учила в училище, митичният Париж, си беше съвсем ОК град, но не беше "еxtraordinaire", не беше това, което си бях представяла...
Женева няма да е моя любим град - обичам по-медитеранска разхвърляност - но е приятен град.
Последния ден свършваме работа в архива по-рано и с Корнел, мой колега и приятел унгарец, тръгваме да вършеем из града, с амбициозната идея да отметнем и няколко коледни подаръка. След френетичното посещение на една Zara и два H&M ни писва и свърваме по една малка стръмна уличка. И веднага откриваме "наше място": "La théière qui rit", Смеещата се чайна. Уви, не само ние го чувстваме наше: препълнено е и се задоволяваме с това да го огледаме и да го заснема. Жалко! Може би на връщане.
Продължаваме нагоре. Кокетните малки улички са низ от коледни витрини, галерии за съвременно
изкуство, антикварни магазини, а ето и един фризьор.
Намираме се в старата част на града, la Cité.
За ориентир ни служи купола на катедралата "Свети Петър", който забелязахме още от другия бряг на езерото. Допълзяваме дотам по калдъръмените улички, но катедралата е затворена, така че изтощени се пльосваме на масичка в малка créperie отсреща. Аромата е убийствен...
Разтваряме Ipad-и и laptop-и, четем: катедралата Свети Петър има 28 камбани, повечето със свое име: L'Éveil (Събуждане-то), L'Espérance (Надежда-та ), La Collavine, La Bellerive (Красивият бряг) и L'Accord (Съгласието), които всяка събота вечер и неделя сутрин обявяват започването на службата. На големи празници (и не само църковни) им приглася и La Clémence, най-голямата. Клеманс (звучи ми подходящо, като име на лелка-дебелана), е отлята през 1407, тежи 6 тона и закриля града от демони и бедствия.
Междувременно ни сервират. Следва рецепта:
Сrêpes aux bananes: Бананови палачинки
Тесто:
(тестото става и за солени палачинки, просто не му прибавяйте двете лъжици захар.)
1чаша брашно
¼ чаена лъжичка сол
(2 супени лъжици захар)
4 яйца
¾ чаша мляко
¾ чаша сметана за готвене
3 лъжици разтопено масло
½ лъжичка ванилия
олио
Смесваме брашното със солта и захарта. Разбъркваме яйцата със сметаната и млякото, добавяме ванилията. Полвината от тази смес разбъркваме в брашняната до получаването на гладко тесто, добавяме и останалото количество, и слагаме съда с в хладилника за поне половин час (но максимум 1 ден).
Печене:
Изваждаме тестото за палачинки от хладилника и го прецеждаме през цедка, добавяме разтопеното масло. Ако нямате (което е твърде вероятно) специален котлон за печене на палачинки, използвайте тиган с диаметър 25-30 см. Преди да опечете в него първата палачинка, намажете го с малко олио, остатъка оберете със салфетка. Технологията на печене е ясна: на средно силен огън, внимавайте, не бива да ги препичате, тогава стават жилави. Между отделните палачинки слагайте кухненска хартия, да попие излишната мазнина.
Плънка:
2 банана
¼ чаша кафява захар
¾ чаша сладкарски крем
Сладкарски крем:
(пропорциите са за 3 чаши крем)
2 чаши прясно мляко
½ чаша и още една супена лъжица захар
1 кора ванилия
½ чаша царевично брашно
1 яйце
4 жълтъка
4 супени лъжици масло
2 лъжици Grand Marnier
В малка тенджерка на среден огън смесваме 5 лъжици от захарта с 1 и ⅔ чаши мляко, изстъргваме вътрешността на ванилията, бъркаме да се разстопи захарта.
Междувременно в друг съд разбъркваме останалото мляко с царевичното брашно.
Яйцето и жълтъците разбиваме с останалата ¼ чаша захар, прибавяме към тях царевичната смес. Запретваме ръкави и чевръсто почваме да изливаме тази смес към топлото ванилово мляко. Бъркаме докато крема се сгъсти и заври. Махаме от огъня. Междувременно за съжаление крема вероятно е станал на бучки. Аз решавам този проблем с пасатор: така хем крема изстива, хем става гладък. След това прибавяме маслото и ликьора, изсипваме в подходящ съд, покриваме с фолио. Когато вече е със стайна температура го тикаме в хладилника, където може да чака два дни да се наканим да приготвим палачинките.
Слагаме готовата палачинка на топлия котлон за палачинки или в затоплен тиган, поръсваме едната и половина с резенчета банан, ръсим с лъжица-две от кафявата захар, 2 лъжици от сладкарския крем и прегъваме два пъти, да стане на триъгълник. Традиционно залъците се прокарват със сайдер, но не е задължително.
Междувременно съвсем се е стъмнило, за снимки и дума не може да става.
Надигаме се от столовете, тръгваме обратно надолу в посока езерото, лъкатушим по калдъръма, случайно вдигам глава и от някаква паметна плоча ми смига Zamenhof, основателят на есперантото, който наскоро споменах по повод името на блога ми. Приемам го като добра поличба, оглеждам се за адреса: улица Vieux Collège 12. Плочата е поставена през 1934 година, по повод престоя му в Женева през 1905 година. Заменхоф, Заменхоф, дали си хапнал палачинки?!
P.S. На другата сутрин пристигам в Будапеща и дълго и упорито стоя до лентата за багаж. Тя лека-полека се изпразва, оставаме само четирима пътници, споглеждаме се: добре че коледните ни подаръци са в ръчният багаж...
